Уилям Шекспир
Сонети (1)

1–50

1

Желаем цвят от свежите цветя,

за да живее вечно красотата.

И нека вехне розата, но тя

оставя свой наследник на земята.

А ти, пленен от свойта красота,

отдавайки й всеки жизнен сок,

богатството превръщаш в нищета,

свой собствен враг, безмилостно жесток?

Ти, с който тоя свят е украсен,

в нетрайното на пролетта съперник,

погребал в пъпка бъдещия ден,

еднакво си прахосник и скъперник.

От жажда за живот на смърт предаваш

това, което само предвещаваш.

2

С бразди когато милото чело

четирестата зима издълбае,

предишното разкошно облекло

кой в жалките ти дрипи ще узнае?

И на въпроса: „Онзи младенец

къде е скрил украсата младежка?“

какво ще кажеш? В този сляп гледец?

Но туй ще бъде само зла насмешка.

Тъй по-достойно би отвърнал ти:

„В децата ми, във тях за моя радост

живеят мойте пролетни черти.

На тях оставих първата си младост.“

И нека ти света напуснеш пръв,

но в друг след теб ще блика твоя кръв.

3

О, виж в стъклото, младостта си виж!

На друг не отдадеш ли тази младост,

дълбоко тоя свят ще огорчиш

и ще лишиш една жена от радост.

Чие девиче тяло няма с плам

във своите прегръдки да те вземе,

или си влюбен в себе си дотам,

че даже любовта за теб е бреме?

В синовните очи като в стъкла

се отразява бащината пролет.

И ти в такива две огледала

ще съзерцаваш първия си полет.

В живота ти минаваш като слеп

и твоят образ мре и чезне с теб.

4

Разсипнико, прахосваш своя чар

и хубост с порив тих и благороден.

Природата не ти ги дава в дар —

заема ги — свободна на свободен.

Скъпернико, ти този дар дължиш

на друг човек, на някой внук далечен.

Ти незаконно чужд живот своиш,

но от това не ставаш дълговечен.

Със теб самия сделки сключваш ти

и с туй вървиш към пълно разорение.

Но пред смъртта за тежките щети

какво ще бъде твойто обяснение?

И този лик на бъдещия ден

ще свърши с теб, във друг невъплотен.

5

Мигът създава с майсторска ръка

един вълшебен празник за очите.

Но миг по-късно нещо пак така

това вълшебство разрушават дните.

Минутите в неудържим поток

във зимни дни влекат летата глухо,

където мръзне пролетния сок

и мъртвата земя е в бяло рухо.

И само тоя розов аромат —

прозрачен пленник, хванат зад стъклата —

ни спомня дълго розовия цвят:

че е цъфтяло лято на земята.

Цветът умря под есенния лъх.

Живее още нежния му дъх.

6

Дано студът не покоси листата

на твоя цвят, преди да е цъфтял.

Преди да сложиш част от аромата

на розите във някой скъп кристал.

О, лихва не е туй, което с радост

длъжникът към дълга си заплати.

И не е лихва, ако твойта младост

платиш със десет младости и ти.

Ти десет пъти тук ще съществуваш

и десет пъти ще умреш щастлив.

И с право над смъртта ще тържествуваш,

защото в някой внук ще бъдеш жив.

Ти твърде си дарен със красота,

за да умреш със другите в смъртта.

7

Денят показва своя румен лик

с лъчистите черти на божество.

И всички срещат гордия светлик

с нескривано, сърдечно тържество.

Когато той във своя зрял разцвет

възкачи онзи син небесен рът,

очите ни с какъв дълбок привет

го следват дълго в златния му път.

Но щом без мощ, с угаснали лъчи

закрета той с превити рамена,

то същите възторжени очи

се впиват вече нейде настрана.

И ти така, в сина си съхранен,

срещни във него утрешния ден.

8

Ти музика си. Но защо тогава

посрещаш с болка всеки пеещ звук?

Защо обичаш мъката с такава

любов и радост като никой друг?

И от какво е тази скръб? Не е ли

от туй, че ти долавяш всеки път

как стройно съгласуваните трели

със укор към самотността звучат?

Виж струните как в хор една след друга

запяват дружно в съгласуван тон.

И сякаш пеят син, баща, съпруга,

щастливо съчетани в унисон.

И те ти казват в общ, единствен звук,

че с теб не пее тука никой друг.

9

Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.

Не се отдаде никому всецяло,

но ако утре се превърнеш в прах,

светът ще тръгне в черно наметало.

Вдовицата любимите черти

открива с радост в свойто поколение.

На вечна скръб осъждаш всички ти,

лишавайки света от утешение.

Разсипникът прахосва цял имот,

но разпилян — той пак е на земята.

А младостта не трае цял живот;

прахосана — умира красотата.

Но който сам на себе си е враг,

той друг не люби, няма мил и драг.

10

Кого обичаш? Никого. Небрежно

на смърт осъждаш своите черти.

Мнозина те обичат безнадеждно —

към никого не се привърза ти.

Свой собствен враг, без капка милост свойто

унаследено жилище рушиш.

Подриваш тайно тоя покрив, който

би трябвало с любов да обновиш.

O, промени се! Ще простя по-лесно.

Живей в сърцето с обич, не с вражди.

Стани това, което си телесно,

към себе си жесток недей бъди.

И тази твоя хубост някой ден

спаси в сина си, от любов към мен.

11

Ти вехнеш бързо, бързо и растеш.

В децата си растеш — ти в тях живееш.

И тоя изблик в бодрия младеж

ще считаш свой, когато остарееш.

Закон, изпълнен с мъдра красота.

Без него старост, немощ, мрак, руини

ще населят с безумие света,

и той ще свърши в шестдесет години.

Тоз, който е от красота лишен —

безлик и груб — да гине безвъзвратно.

Но с красота така си ти дарен,

че можеш да я върнеш многократно.

Като печат предай и по-нататък

в потомството си своя отпечатък.

12

Когато гледам как летят стрелките

и в мрак отнасят тоя златен ден,

когато вехне всеки цвят в лехите

и кичурът коси е посребрен,

когато рони сетен лист дървото —

подслон преди за руините стада —

и в ритлите един мъртвец — сеното,

ни кима с остра, щръкнала брада —

тъгувам, че на твоя чар и лято

им предстои да прецъфтят и те

като на всеки нежен цвят, когато

друг цвят в пръстта се готви да расте.

Щом дните преобръщат всичко в прах,

потомство остави да спори с тях.

13

Добре, бъди това, което си.

Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.

Но щом смъртта и тебе покоси,

дано за теб ни спомня някой друг.

Ти имаш в заем тая красота,

но с тебе тя не се ли прекрати,

ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,

под друг прекрасен лик отново ти.

Кой би осъдил своя дом на мрак

и на студени зимни нощи, щом

би могъл да възобнови чрез брак

осъдения на разруха дом?

Синът ти нека каже някой ден:

„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.

14

He, po звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час,

война ли, глад ли, суша или чума.

Минутите не зная в своя ход

как с мълнии ще сменят ветровете.

И не чета по вечерния свод

каква съдба се пада на царете.

Но аз по тия две очи чета,

по тия две звезди, че ще оставиш

без истина и красота света,

ако зърно за посева забравиш.

И истината ще лежи в земята

за вечни времена до красотата.

15

Като помисля, че едничък миг

дели смъртта от радостното детство,

че тук като на сцена лик след лик

се нижат, гаснат в звездното вълшебство,

че все под туй небе като листа

поникваме, живееме и мреме,

и жизнен сок ни дава младостта,

но губим красотата си след време,

о, как ценя тогава този твой

разцъфнал цвят и младостта ти жива.

Но времето започва с теб двубой

и гони твоя ден в нощта мъглива.

Но в този бой в стеблото ти нов ден

от моя стих ще имаш присаден.

16

В бой с времето, защо не се опиташ

да изградиш за своя зрял разцвет

по-сигурна стена, а все разчиташ

на този мой безпомощен сонет?

Достигнал си върха на всяка радост.

Едно ли чисто любещо сърце

би пресъздало с цялата му младост

по-вярно от длето това лице?

Така животът сам възстановява

това, което времето с резец

и аз в сонета няма да поправя

със моя ученически писец.

Но, друже мой, спаси се сам от тление,

и то във свое собствено творение.

17

За доблестта ти как ли занапред

ще съди, който тоя том отвори.

Но вижда бог: от скромния ми ред

дори и гробът повече говори.

Ако опиша погледа ти мил

и ако сложа образа ти в песен,

потомъкът ще каже: прекалил

и в земен лик е вложил лъч небесен.

Не ще повярва на стиха ми той

и укорил ме в преувеличения,

ще отсече, че този образ твой

е плод на поетични увлечения.

Но твоя син тогава да е жив,

от мен ще бъде по-красноречив.

18

Не зная с летен ден да те сравня ли?

По-свеж и по-красив си ти. На май

цветята късат бури развилняли

и лятото ни има своя край.

Небесното око ни ту слепи,

ту светлият му лик мъглата скрива.

Пригалва ни, ласкае и гнети

природата с прищявка променлива.

И само не умира твоят ден,

и само твойто лято е безкрайно.

Не ще те лъхне смъртен дъх студен,

в сонетите ми ще живееш трайно.

Додето тук човешка гръд тупти,

сред живите ще бъдеш жив и ти.

19

Смири, о време, тигровата челюст,

човечеството цяло прах стори,

лиши лъва от прежната му смелост

и феникса в кръвта му изгори.

Изпълвай с радост всяка нова пролет,

със скръб изпълвай есента и нас.

Руши света в неспирния си полет,

но само туй ти забранявам аз:

приятеля ми твоите мигновения

да не изрязва с тоя тъп резец —

а нека за безбройни поколения

чертите му останат образец.

Но и да нямаш милост, в този мой

безсмъртен стих ще диша вечно той.

20

Лицето на жена, но гордо, живо

от вещата природа имаш ти,

и женствено сърце, но не фалшиво,

жена-момче с божествени черти.

Очите ти са без тъга лукава,

сияещи от меки светлини,

с мъжествен поглед, който покорява

сърцата на мъже и на жени.

Жена от тебе беше сътворила

природата, но влюбена, уви,

в творбата си, от мен те взе насила

и женските сърца ощастливи.

Да бъде тъй! Но ти обичай мен,

а тях измъчвай само в твоя плен.

21

Не слагам ярки багри в моя стих.

Не съм като поетите, които

сравняват всичко с небосвода тих

и всекиго възнасят до звездите.

Те нека кичат своите стихове

със рими за звездите и луната,

за пролетните нежни цветове

и скритите съкровища в земята.

Но моят стих ще бъде по-правдив,

не лъже той, повярвай на поета:

ти като всеки смъртен си красив,

а не като звездите на небето.

И нека други пеят с пълен глас.

Не те лаская, не търгувам аз.

22

На огледалото не вярвам аз.

Чертите ми не са се състарили.

Не може да удари моя час,

преди и ти да остарееш, мили.

Защото в твойто хубаво лице

сърдечната ми радост се оглежда.

Живееш в мен, аз в твоето сърце,

от теб по-стар как мога да изглеждам?

Затуй не остарявай всеки ден!

Сърцето ми е в тебе. Предпазливо

носи го, както нося твойто в мен

и като майка пазя боязливо.

Да предположим — моето ще спре.

Нима и твойто няма да умре?

23

Като артист, обзет от силен смут,

чиято памет е изневерила,

и като някой свирепеещ луд,

изнемощяващ в пристъпи на сила,

така мълча и аз и тъй съм тих,

защото стигнах до такава крайност,

че себе си аз сам изнемощих

със силата на свойта всеотдайност.

Но моят стих звучи със моя зов

и с моя глас безмълвната ми книга

ламти отплата, моли за любов

и от езика повече постига.

Чуй обичта ми ти и се учи

да слушаш моя тъжен глас с очи.

24

Художник стана моя взор и вред

рисува в мене скицата ти жива.

Телото ми е рамка на портрет

и най-доброто в мен е в перспектива.

През майстора виж майсторски дела.

Лицето си открий пресътворено

в ателието с кръглите стъкла.

То с твоите очи е застъклено.

Но как са близки нашите очи!

Рисуват мойте твоя лик и ето,

през твоите грейват слънчеви лъчи,

нахлуват и блестят в ателието.

Очите виждат твоето лице,

но не и твойто любещо сърце.

25

Роден щастливо под добра звезда,

надменният се хвали с род и знатство.

За мене бедността не е беда.

Аз също имам своето богатство.

Разтваря фаворита в нечий двор

листата си и пищно разцъфтява.

Но гасне нечий благосклонен взор

и гасне с него цялата му слава.

Прославеният воин, веднъж разбит,

макар след сто спечелени сражения,

от фаворита не е по-честит:

съдбата му е мрак и унижения.

Но по-щастлив съм аз — несъкрушим,

със титлите „обичан“, „мил“, „любим“.

26

До моя крал. Един смирен слуга.

Покорен роб на твойто обаяние

изказвам свойта преданост сега

с това си просто, искрено послание.

О, няма много пищни думи там,

но може би ти голия им смисъл

без много труд ще облечеш и сам

във образи от твойта жива мисъл.

А може би над моя път суров

една звезда ще блесне и тогава

тя моята окъсана любов

ще облече във блясък и във слава.

Тогава с нея ще се хваля аз.

Но тя ще бъде тайна до тогаз.

27

Измъчен да блуждая, търся сън

в блажената прегръдка на леглото.

Но легна ли, отново литвам вън

в мечтите си по пътя на телото.

Мечтите ми навън политат пак,

към теб усърдно стотен път прииждат.

А моите очи покрива мрак,

какъвто само слепият е виждал.

И в мрака щом ликът ти заблести,

пред моя взор, лишен съвсем от зрение,

нощта изглежда приказна, а ти

си светло сякаш някое видение.

Тъй вечно в път се скитам, друже мой,

и ден, и нощ без отдих, без покой.

28

Но как, лишен от всякакъв покой,

да превъзмогна тази моя слабост?

Нощта не носи мир, денят и той

като нощта не ми донася радост.

Денят и мракът сключват враг и враг —

в свещен съюз невидими десници.

И аз, преследван от зори до мрак,

тъжа в нощта с измъчени зеници.

Денят да трогне, всеки миг твърди

устата ми, че ти си изгрев ясен.

Нощта лаская с нейните звезди.

Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.

Но все по-блед е следващият ден

и все по-черен този мрак над мен.

29

Когато в спор със мрачната съдба

си спомня моя минал в скръб живот

и пращам пак молба подир молба

към глухия бездушен небосвод

и хулейки отново своя дял,

да се сменя веднага съм готов

със друг, в стиха по-бърже преуспял,

богат с мечти, поезия, любов —

тогава, спомнил твоето лице,

о, как проклинам тази слабост в мен.

И чучулига — моето сърце

посреща с химни идващия ден.

Със спомена за твоя властен чар

съм по-богат от всеки земен дар.

30

Когато паметта ми призове

на съд из мрака спомена неволен

и губя пак щастливи часове,

от старата си скръб отново болен,

аз, който плач не зная, съм готов

да плача с глас за мъртвите в земята

и пак тъжа над минала любов

и над лица, изтлели в тъмнината.

И вътре в мен един сподавен глас

изрежда мойте загуби смутено.

И пак заплащам твърде скъпо аз

това, което вече е платено.

Но мисълта за тебе, друже мой,

ми връща пак отнетия покой.

31

Във теб аз слушам множество сърца,

чиято смърт бе сякаш дълго явна.

И има в теб отблясък на лица,

забравени, погребани отдавна.

Не малко сълзи горестни пролях

и не едно надгробно казах слово.

Смъртта навреме ме лиши от тях,

но днес във теб се срещаме отново.

Във теб почива не едно лице

и не една любов неповторима.

И те ти връщат моето сърце

и част от мен: една черта любима.

На всички тях във теб, любов, дължа

и само твой, на тях принадлежа.

32

Но ако надживееш този ден,

когато мрак и моя дух обземе,

и си припомниш някой стих от мен,

написан в друго, по-щастливо време,

ще ме сравниш ли с някой нов поет?

О, той ще пише с по-дълбоко чувство,

но ти спаси от обич някой ред

от мойто превъзмогнато изкуство.

Да бях и аз един поникващ цвят

и да растях със тези поколения,

аз щях да бъда в този бъдещ свят

с поетите на нови откровения.

Когато дойдат те и аз съм прах,

цени: сърцето в мен, стила във тях.

33

Следил съм как изгряващите дни

ласкаят с царствен поглед планините.

След туй докосват с устни равнините

и позлатяват бледите вълни.

Но често позволяват небесата

на низшите мъгли да ги осеят,

и те до здрач под слънцето вилнеят,

лишавайки от светлина земята.

И мойто слънце грейна тъй за час,

и то над мен запали утрин ясна.

Но легна нисък облак между нас

и гордата му светлина угасна.

Това не ме изпълва със презрения.

Дори слънцата имат и падения

34

Безоблачен ми бе предсказан ден.

И тръгнах аз без плащ, но изведнъж

студена сянка легна върху мен:

застигнат бях от буря с град и дъжд.

И нищо, че след туй изгря за миг

и с нежност спря на моето лице

от облаците твоят плах светлик.

Не стопли той раненото сърце.

Не ме лекува твоята печал

и тоя срам във скъпите очи.

Това, че ти сега изпитваш жал,

обидата едвам ще облекчи.

Но твоите сълзи — тоя жив порой,

изми, изкупи всичко, друже мой.

35

Ти не скърби за тая си вина.

Не зная рози без бодли да има.

Мъглата скрива светлата луна

и в пъпката живее идна зима.

Грешихме всички. Моят тежък грях

са тези мои гибелни сравнения.

Аз всички твои грешки оправдах

и ти простих за всички прегрешения.

В съда аз взимам другата страна,

но неусетно пак застъпвам тази.

Вилнее в мене гражданска война,

воюват обич, страсти и омрази.

От теб ограбен, пак във този спор

споделям с тебе грях, вина, позор.

36

Със теб сме две отделни същества,

при все че в любовта сме с теб едно.

Но ти не бива да делиш това

позорно мое гибелно петно.

Еднакво ни обвързва любовта,

но своя скръб ти имаш, своя — аз.

И любовта ни не променя тя,

но граби радостта й час след час.

Не смея да ти кимна със глава.

Клеймото си ще нося твърдо сам.

Не ме посрещай с почести: с това

поемаш част от моя тежък срам.

Но аз без туй така се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

37

Като баща, съвсем изнемощял,

комуто не остава друга радост,

се радвам аз, без време остарял,

на твойта доблест, истина и младост.

Богатство, сили, знатност, красота

и остър ум, и почести, и слава,

и всяка твоя прелестна черта

със твоята любов ми се предава.

Не съм ни беден, нито състарен.

О, твойта обич с полъха на птица

трепти и блика в жив поток у мен,

а мен ми стига и една частица.

Какво ще искам аз от този свят?

Да имам теб е цяла благодат.

38

Нима на мойта муза липсват теми?

А тия мисли в твоя поглед тих?

Такива нежни, радостни поеми

едва ли ще повтори нечий стих.

И ти благодари на теб самия

за мойте сполучливи четива.

Но кой ли би останал ням при тия

така дълбоко трогващи слова?

Бъди десета муза, по умение

ти надмини далече деветте.

Стихът, роден от твойто вдъхновение,

и векове след теб да се чете.

И да прослави бъдещия ден

твореца в теб и труженика в мен.

39

Но как да те възпея аз не знам.

Нали си всичко най-достойно в мен.

Не зная аз кого възпявам сам

във тоя стих, на тебе посветен.

Да бъдем две различни същества,

с отделна обич, чувства и мечти.

Така ще имаш в моя стих това,

което заслужаваш само ти.

Раздялата е тежък гнет за нас.

Но често в часове на самота

прекарваме и някой хубав час

във мисли и мечти за любовта.

И тя дели сърцето ни на две,

за да блестиш във тези стихове.

40

О, всички мои страсти ако щеш

да вземеш, знай, че нищо пак не взимаш.

Каквото можеш страст да наречеш,

ти без това отдавна вече имаш.

Не те упреквам, че ме считаш свой

и че на любовта ми си посегнал.

За упрек си, че искаш, друже мой,

това, което беше пренебрегнал.

Прощавам ти, любим крадец, че ти

на нищия ограби нищетата.

Обидата сърцето ще прости,

но как раздор да понесат сърцата?

Ти злия, който ми се струваш благ,

убий ме, но недей ми става враг!

41

Невинните злини, които ти

ми причиняваш, без да искаш сам,

когато аз не съм със теб, почти

са само плод на юношески плам.

Ти, нежният, си с нежност обкръжен,

красивият — безумно си желан.

А кой ли, друже, от жена роден,

не бива от жената обладан?

Но мен поне защо не пощади?

Защо, от угризения обзет,

ти оня бунт във теб не победи,

а стъпка с твоя нейния обет?

Обета си — защото измени,

обета й — защото я плени.

42

Че тя е твоя, не скърбя, нали

така я чувствам близка и любима.

Че ти си неин; ей това боли;

и тази болка е непоносима.

Но аз пред мен ви оправдах почти:

обичаш я, защото ми е мила.

Заради мене си й скъп и ти:

тя част от мен във тебе е открила.

Изгубя ли макар един от вас,

понасям тежка загуба двукратно.

Ти имаш нея, тебе — тя, а аз

за двама ви умирам безвъзвратно.

Но аз нали във теб съм възплотен?

И значи тя обича само мен!

43

Насън те гледам с гаснещи очи.

Със буден поглед търся, не намирам.

Но мрака в него грее от лъчи,

когато нощем аз във теб се взирам.

Щом сянката ти пръска тоя мрак

и той за мене, слепия, редее,

то как чудесно нежния ти зрак

при пълна светлина ще ни огрее.

Щастлив ще бъда в този светъл ден,

когато видя наяве и живо

лика ти, който всяка нощ над мен

светлее в тъмнината колебливо.

Денят без теб е като нощ за мен.

И ти нощта превръщаш в ярък ден.

44

Да беше мисъл тази моя плът,

плътта да ме скове не би могла.

И бих поел към теб на дълъг път

в пространствата със скорост на стрела.

Да бъдеш и през три морета ти,

безкрайният простор не ще ме спре,

защото мигом ловките мечти

прелитат над бездънното море.

Но мисъл аз не съм, и за беда

пространствата вилнеят между нас.

Предимно плът — от пръст и от вода —

от теб лишен тъгувам вечно аз.

Земя — усещам тежестта й в мен.

Вода — за теб аз плача всеки ден.

45

Но другите ми две съставни части

са с теб, където и да идеш ти.

С нетленен огън палещите страсти

летят към теб с въздушните мечти.

Останал с две субстанции в момента,

когато с вест към тебе полетят

мечтите ми — два леки елемента,

как страдам аз в нерадостната плът,

лишен от равновесие, додето

стихийните ми страсти и мечти

не известят отново на сърцето,

че ти си здрав и че ме помниш ти.

И как се радвам! Но след миг почти

летят към теб и мисли, и мечти.

46

Воюват в мене поглед и сърце.

За тебе те започнаха войната.

Очите искат твоето лице,

сърцето иска свойта част в делбата.

Кълне се то, че твоите черти

живеят в него тайно и незримо.

Но моите очи твърдят, че ти

си тяхно отражение любимо.

Тогава спорът се отнася в съд

и мислите, изслушвайки страните,

решават мъдро тъй: да помирят

завинаги сърцето и очите.

Очите взимат твоето лице,

сърцето, твойто любещо сърце.

47

Сърце и поглед в мен са в мир сега

и даже се взаимно утешават,

когато той е пълен със тъга,

а то от много скръб се задушава.

Очите ми със сляпото сърце

споделят своите приказни видения.

Сърцето ми за твоето лице

заплаща с част от своите копнения.

Тъй в мойте мисли или наяве

и липсвайки, си вечно с мене ти.

Но ще убегнеш моите мечти,

със тях съм вечно аз, и с тебе — те.

И ако спя, пак твоето лице

събужда в мене спящото сърце.

48

Приготвяйки се пак за дълъг път,

дрънкулките си скрих сега добре,

за да не би без друго този път

безделник някой да ги прибере.

Но ти, пред който всеки накит скъп

и всеки бисер е нищожен, ти —

утеха моя, моя черна скръб,

теб може всеки да те похити.

Но де, в какво да те затворя аз,

за да те имам винаги? Не знам.

В това сърце, което всеки час

ти можеш лесно да напуснеш сам?

Уви, и там ще съблазниш крадците

ти, който би подкупил и светците.

49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,

когато любовта ти отлети

и бъдеш с мен безмилостен и кратък,

когато вместо с влюбени очи

ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,

любов във тебе няма да личи,

а само хлад и скрита неприязън.

Но като знам във този черен ден,

че аз за теб не бях достоен, тая

ръка в закана към самия мен

ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.

Не съм заслужил твоята любов.

50

Но как тежи по тоя дълъг път

със всяка нощ и всеки нов престой

да смятам колко мили ме делят

и колко дни от тебе, друже мой.

Превит на две под моята тъга

и конят ми се спира час по час.

Разбира сякаш крантата сега,

че няма закъде да бързам аз.

Не сепват шпори неговия лен,

на бича ми отвръща с тъжен стон,

и той се впива по-жестоко в мен

от шпорите във бедния ми кон.

И мисля аз, до сълзи натъжен:

зад мен е радостта, печал пред мен.